Просубектен Административен Акт
Публикувано на: 25 Окт 2003, 11:10до Великотърновски Окръжен Съд
Придружително писмо към Жалба по
чл. 120, ал.1 във връзка с чл. 37, ал.1 и чл. 39 от ЗАОФЮЛ
от Атанас Костадинов Друмев
E-mail: tanas@gbg.bg
Уважаеми господин Теодор Милев,
Проблемът за методите на дейност на републиканската администрация, но под формата на метод на административна дейност, по традиция е поставен на разглеждане в центъра на административноправната литература. Законодателно, а още повече практически, проблемът не е експониран с нужната загриженост по отношение правата, свободите и интересите на гражданите.
В теорията, често се смесват понятията “метод” и “принцип”, подведени наукообразно под един и същ знаменател. Пълен и изчерпателен отговор на този съществен въпрос за методите на републиканско управление едва ли може да се извлече от досегашната съдебна практика. В своята досегашна практика, изпълнителната и съдебната власт са прилагали психологически и физически методи (прийоми) на въздействие върху правните субекти, влизащи в административни отношения.
Може успешно да се твърди, че целият възможен арсенал от методи (прийоми) който републиканската администрация използва в ежедневната си дейност за ефикасно управление, умишлено не е добре изучен. Пример в това отношение се явява една научна статия през 1975 г. в списание “Правна мисъл”, чийто автор - в последствие Председател на Конституционния Съд – бива изритан в “девета глуха”- Държавния Арбитраж. По този начин опитът да се приложат на практика теоритичните изводи за несъответствие между съдържание и форма на методите на изпълнителната власт, се оказа прекратен.
Не е без значение да подчертаем, че методът на дейност на републиканската администрация е основен лост на дейността на републиката. Струва ни се правилен онзи известен философ, който писа и учеше, че: “Правото е нищо без апарат, способен да принуждава към изпълнение на нормите на правото”. Методът на дейност на администрацията е своеобразно изкуство – изкуството на управление на възможното: т.е.политика.
По теоритична презумпция се приема, че методите на дейност на администрацията (МДА) са подччинени на режима и принципите на законността и правовостта, но тази подчиненост не определя тяхната автоматична задължителност за субекта, който ги прилага, нито определя принудителност към обекта, към който са адресирани.
В този ред на мисли, поставаме под съмнение точноста на многократно натрапвания ни превод :”В правото е истината”(In ıure verıtas), Според нас, абсолютно точното е :
” В клетвата е истината”, което ще се постараем да докажем по тук приложената Жалба с препис до Областния Управител.
Не е без значение изводът за наличието на релевантното присъствие на понятието “правилност на административен акт”- по смисъла на чл.21, ал. 2 от ЗАП, определящ параметрите на спора при административна и съдебна процедура. Нещо повече: новите промени за касационните основания за отмяна пред ВКС и ВАС въвеждат една неправилност на съдебното решение – чл. 218 ж , ал.1, буква а) от ГПК и малко по –късно - същественото нарушение на процесуални правила по чл.352, ал.3, т. 2. от НПК, както и ал.3 от чл.352 от НПК.
Тук приложената Жалба до ОС съдържа именно основания за неправилност на метод на дейност на областната администрация, като не претендира за изчерпателност при изричното текстово оповестяване на нарушеното право. Както се казва в тази Жалба, запазено е правото да се представи проект за диспозитив и мотиви на Решение на ОС, едва след изслушване на “аргументите” на ответната страна –ОУ. Подхождаме така, защото инвокираната неправилност е задължение за служебна проверка по евентуално административно производство каквото се явява настоящето – започнало е по иницитива на гражданин с прекратен нормален ход чрез един юридически факт-мълчалив отказ. Нещо повече: ЗАОЮФЛ визира два повдива производства по чл. 37, ал. 1 във връзка с чл. 39 и по чл. 38 във връзка с чл. 39. В първия случай става дума за атакуване на мълчаливите откази, а по втория – за атакуване на изричните откази. По първият случай се ревизира юридическия факт мълчалив отказ, а вторият случай на съдебна ревизия - юридическото събитие изричен отказ.
Казахме онова, което е трябвало да бъде казано още през 1975 г.
Дължим, обаче, да направим една предварителна уговорка досежно изключението по чл. 8 от Закон за достъп до обществена информация, повеляващо ограничение на хипотезите по ЗАОЮФЛ. Обикновено, подобни разпоредби се ситуират накрая на закон или правилник. Това техническо изпълнение в чл. 8 навежда на друга мисъл, а именно, че разпоредбите на този ЗДОИ засягат предходните му членове – от чл.1 до чл.7 , а останалите - важат с пълна сила за едно субсидиарно тълкуване или прилагане. Видимо от приложното поле на ЗДОИ, той има валидна сила по отношение на всички, търсещи точност при съставяяне на лично мнение. Разликата между двата закона се корени в различния мотив на исканата информация. При първия ЗАОЮФЛ имаме “засегнати права, интереси,...” при административното обслужване на гражданите, докато при втория ЗДОИ няма наличие на изискване за засягане на право или интерес. Това е една принципна разлика, която, струва ни се за правилно да определим предварително, за да не брадяса административното дело.
Имаме и лична молба. От достоверен източник научихме, че съдиите прокурорите, следователите и адвокатите бягат от дела, имащи административно-правен характер. Разбираемо е, понеже зад един административен акт не стои Сульо and Пульо, а конкретен човек, облечен с републиканска “тога” по инициатива на политическите фактори. Тази именно субективна научна костатация по цитираната статия е поводът ни да изкажем едно мнение, мнение върху което държим да се дискутира в публичното пространство, освен в средите на учените административисти. Обръщаме Ви специално внимание върху чл.19, ал. 2 и чл. 52 от ЗВАС. Защо? Защото е напълно възможно в ситуацията на административна реформа старите бюрократични представи за ИАА и отказ, като дадат основание на състав на ВтОС да прекрати АХД, като неподсъдно нему. Независимо от вариантите на инвокираната неподсъдност - дали служебна или по искане на ответната страна – жалбоподателят А.К.Д. ще се окаже в неизгодна за него позиция да обжалва пред ВАС. Това на свой ред предполага разходи по изготвянето на частна жалба, пътни и дневи за явяване на заседание и др., които би следвало да се понесят от ВтОС, поради това, че той е приел неправилно процедурно решение. Ето до какво могат да доведат тези мъчаливи откази, които мълчаливо, също така, пренасочват гражданската отговорност към ВАС. И за да не стане това прехвърляне на отговорност, ВАС има тази именно възможност да се разпореди по силата на цитираните членове, като по този начин ще трябва в последствие ВтОС да разпореди допълнителните разноски от бюджета на ОУ, за да “оттърве от отоговорност” съдебната власт. Замолваме, следователно, да подберете научнокомпетентен състав на съда. За какво става дума? Става дума за една напориста теория, отричаща по същество класическото гражданско право. Последното си служи, както знаете, с понятието “правосубект”.Логично правилно е да се определят актовете, засягащи конкретния правосубект на административното отношение като Просубектен Административен Акт - ПАА, вместо “индивидуален административен акт” – ИАА. За актовете с общо значение е редно да се въведе функционално релевантното понятие Общосоциален Административен Акт - ОАА. Разграничителният белег тук е само и само един, напълно достатъчен като такъв, а именно инициативата за издаването на акта. В първия случай ще имаме ПАА, а във втория, когато се прилагат закони, ще имаме ОАА. Така на практика ще се разреши наполовина спора за природата на мълчаливия отказ като порочно явление в правния мир. Наполовина, понеже въпросът опира също така до т.нар.определения, за които само бегло ще кажем, че съдържат повелята “Молчать и не разсуждать” – тоест, абсолютното,тотално игнориране на правото на тълкуване от страна на ужким равнопоставените субекти на правото?! Понятието “определение”, според нас, касае само и единствено правото на страните да искат тълкуване от правоприлагащия орган, за да се разграничат понятията и се определи техния точен смисъл. Такава практика у нас, за жалост, все още липсва с малки изключения-тълкувателната възможност на Конституционния Съд да прави това.
Приложение: по текста.
Свищов, 24 октомври 2003 г.
Благодарим сърдечно за усилията да ни четете нашироко!
Изготвил
Атанас Друмев
Придружително писмо към Жалба по
чл. 120, ал.1 във връзка с чл. 37, ал.1 и чл. 39 от ЗАОФЮЛ
от Атанас Костадинов Друмев
E-mail: tanas@gbg.bg
Уважаеми господин Теодор Милев,
Проблемът за методите на дейност на републиканската администрация, но под формата на метод на административна дейност, по традиция е поставен на разглеждане в центъра на административноправната литература. Законодателно, а още повече практически, проблемът не е експониран с нужната загриженост по отношение правата, свободите и интересите на гражданите.
В теорията, често се смесват понятията “метод” и “принцип”, подведени наукообразно под един и същ знаменател. Пълен и изчерпателен отговор на този съществен въпрос за методите на републиканско управление едва ли може да се извлече от досегашната съдебна практика. В своята досегашна практика, изпълнителната и съдебната власт са прилагали психологически и физически методи (прийоми) на въздействие върху правните субекти, влизащи в административни отношения.
Може успешно да се твърди, че целият възможен арсенал от методи (прийоми) който републиканската администрация използва в ежедневната си дейност за ефикасно управление, умишлено не е добре изучен. Пример в това отношение се явява една научна статия през 1975 г. в списание “Правна мисъл”, чийто автор - в последствие Председател на Конституционния Съд – бива изритан в “девета глуха”- Държавния Арбитраж. По този начин опитът да се приложат на практика теоритичните изводи за несъответствие между съдържание и форма на методите на изпълнителната власт, се оказа прекратен.
Не е без значение да подчертаем, че методът на дейност на републиканската администрация е основен лост на дейността на републиката. Струва ни се правилен онзи известен философ, който писа и учеше, че: “Правото е нищо без апарат, способен да принуждава към изпълнение на нормите на правото”. Методът на дейност на администрацията е своеобразно изкуство – изкуството на управление на възможното: т.е.политика.
По теоритична презумпция се приема, че методите на дейност на администрацията (МДА) са подччинени на режима и принципите на законността и правовостта, но тази подчиненост не определя тяхната автоматична задължителност за субекта, който ги прилага, нито определя принудителност към обекта, към който са адресирани.
В този ред на мисли, поставаме под съмнение точноста на многократно натрапвания ни превод :”В правото е истината”(In ıure verıtas), Според нас, абсолютно точното е :
” В клетвата е истината”, което ще се постараем да докажем по тук приложената Жалба с препис до Областния Управител.
Не е без значение изводът за наличието на релевантното присъствие на понятието “правилност на административен акт”- по смисъла на чл.21, ал. 2 от ЗАП, определящ параметрите на спора при административна и съдебна процедура. Нещо повече: новите промени за касационните основания за отмяна пред ВКС и ВАС въвеждат една неправилност на съдебното решение – чл. 218 ж , ал.1, буква а) от ГПК и малко по –късно - същественото нарушение на процесуални правила по чл.352, ал.3, т. 2. от НПК, както и ал.3 от чл.352 от НПК.
Тук приложената Жалба до ОС съдържа именно основания за неправилност на метод на дейност на областната администрация, като не претендира за изчерпателност при изричното текстово оповестяване на нарушеното право. Както се казва в тази Жалба, запазено е правото да се представи проект за диспозитив и мотиви на Решение на ОС, едва след изслушване на “аргументите” на ответната страна –ОУ. Подхождаме така, защото инвокираната неправилност е задължение за служебна проверка по евентуално административно производство каквото се явява настоящето – започнало е по иницитива на гражданин с прекратен нормален ход чрез един юридически факт-мълчалив отказ. Нещо повече: ЗАОЮФЛ визира два повдива производства по чл. 37, ал. 1 във връзка с чл. 39 и по чл. 38 във връзка с чл. 39. В първия случай става дума за атакуване на мълчаливите откази, а по втория – за атакуване на изричните откази. По първият случай се ревизира юридическия факт мълчалив отказ, а вторият случай на съдебна ревизия - юридическото събитие изричен отказ.
Казахме онова, което е трябвало да бъде казано още през 1975 г.
Дължим, обаче, да направим една предварителна уговорка досежно изключението по чл. 8 от Закон за достъп до обществена информация, повеляващо ограничение на хипотезите по ЗАОЮФЛ. Обикновено, подобни разпоредби се ситуират накрая на закон или правилник. Това техническо изпълнение в чл. 8 навежда на друга мисъл, а именно, че разпоредбите на този ЗДОИ засягат предходните му членове – от чл.1 до чл.7 , а останалите - важат с пълна сила за едно субсидиарно тълкуване или прилагане. Видимо от приложното поле на ЗДОИ, той има валидна сила по отношение на всички, търсещи точност при съставяяне на лично мнение. Разликата между двата закона се корени в различния мотив на исканата информация. При първия ЗАОЮФЛ имаме “засегнати права, интереси,...” при административното обслужване на гражданите, докато при втория ЗДОИ няма наличие на изискване за засягане на право или интерес. Това е една принципна разлика, която, струва ни се за правилно да определим предварително, за да не брадяса административното дело.
Имаме и лична молба. От достоверен източник научихме, че съдиите прокурорите, следователите и адвокатите бягат от дела, имащи административно-правен характер. Разбираемо е, понеже зад един административен акт не стои Сульо and Пульо, а конкретен човек, облечен с републиканска “тога” по инициатива на политическите фактори. Тази именно субективна научна костатация по цитираната статия е поводът ни да изкажем едно мнение, мнение върху което държим да се дискутира в публичното пространство, освен в средите на учените административисти. Обръщаме Ви специално внимание върху чл.19, ал. 2 и чл. 52 от ЗВАС. Защо? Защото е напълно възможно в ситуацията на административна реформа старите бюрократични представи за ИАА и отказ, като дадат основание на състав на ВтОС да прекрати АХД, като неподсъдно нему. Независимо от вариантите на инвокираната неподсъдност - дали служебна или по искане на ответната страна – жалбоподателят А.К.Д. ще се окаже в неизгодна за него позиция да обжалва пред ВАС. Това на свой ред предполага разходи по изготвянето на частна жалба, пътни и дневи за явяване на заседание и др., които би следвало да се понесят от ВтОС, поради това, че той е приел неправилно процедурно решение. Ето до какво могат да доведат тези мъчаливи откази, които мълчаливо, също така, пренасочват гражданската отговорност към ВАС. И за да не стане това прехвърляне на отговорност, ВАС има тази именно възможност да се разпореди по силата на цитираните членове, като по този начин ще трябва в последствие ВтОС да разпореди допълнителните разноски от бюджета на ОУ, за да “оттърве от отоговорност” съдебната власт. Замолваме, следователно, да подберете научнокомпетентен състав на съда. За какво става дума? Става дума за една напориста теория, отричаща по същество класическото гражданско право. Последното си служи, както знаете, с понятието “правосубект”.Логично правилно е да се определят актовете, засягащи конкретния правосубект на административното отношение като Просубектен Административен Акт - ПАА, вместо “индивидуален административен акт” – ИАА. За актовете с общо значение е редно да се въведе функционално релевантното понятие Общосоциален Административен Акт - ОАА. Разграничителният белег тук е само и само един, напълно достатъчен като такъв, а именно инициативата за издаването на акта. В първия случай ще имаме ПАА, а във втория, когато се прилагат закони, ще имаме ОАА. Така на практика ще се разреши наполовина спора за природата на мълчаливия отказ като порочно явление в правния мир. Наполовина, понеже въпросът опира също така до т.нар.определения, за които само бегло ще кажем, че съдържат повелята “Молчать и не разсуждать” – тоест, абсолютното,тотално игнориране на правото на тълкуване от страна на ужким равнопоставените субекти на правото?! Понятието “определение”, според нас, касае само и единствено правото на страните да искат тълкуване от правоприлагащия орган, за да се разграничат понятията и се определи техния точен смисъл. Такава практика у нас, за жалост, все още липсва с малки изключения-тълкувателната възможност на Конституционния Съд да прави това.
Приложение: по текста.
Свищов, 24 октомври 2003 г.
Благодарим сърдечно за усилията да ни четете нашироко!
Изготвил
Атанас Друмев